Мъжът със сянка...

Мъжът със сянка... Срещнал те случайно.
Случайно седнал е на стола срещу тебе.
Дори за времето попитал е случайно...
а погледът му - в неслучайност дебнел е.


Да срещнеш мъж със сянка е прокоба.
(А сянката му следва го и в тъмното.)
Да те преследва с нея чак до гроба.
Да е животът ти след него - път по стръмното.
Да ти се свива гърлото до задушаване,
когато тръгва си,
а ти не искаш да си тръгне.
След "лека нощ..."
да те боли до премаляване
и, тръгвайки - сърцето ти изтръгне.
Да ти се стъмнят утрото и слънцето.
Да ненавидиш и гласа на чучулига.
Да искаш никога да няма съмнало.
Да ти разкъсва мислите преди заспиване.
Да виеш на разсъмване като вълчица.
Дори луната да ти е опротивяла.
А остриетата на черните зеници
да ти изстъргват нощите до снежнобяло.

Да ти горчи от спомена за виното,
потекло в тънка струйка по гърдите му.
Да пиеш, а да ти пресъхват до напуканост
и устните... от жаждата в очите му.
Да ти изтръпват пръстите... и... кожата
от спомена за допира... и цялото...
за влагата, пълзяла между двама ви
и за онази нега... после... в тялото.
Да ти припарва люто под лъжичката -
как палел е в кръвта ти бесен огън,
как нервите ти е заплитал в стегнат възел...
Мъжът със сянка.... дръзко невъзможен.
Да си проклинаш нощите и дните,
че и на дявола душата си би дала,
отново да те слее със звездите...
а после в сянката му да потънеш цяла.

Да ти се подкосяват даже мислите.
Краката ти към друг да са отсечени.
Опиташ ли се да прегърнеш... някого,
да му избива сянката и от ръцете ти.
Да се опитваш да избягаш от магията,
а мислите ти все към него да те връщат.
Дори да му не помниш вече името,
да помниш с колко страст те е прегръщал.
Да те затвори в спомена за себе си.
Да си след него само пяна от шампанско.
Да си остави сянката при тебе -
Мъжът със сянка...
от случайното познанство.